Толкова много пъти съм чувала думите когато най-малко очакваш“, че ако

Толкова доста пъти съм чувала думите „ когато минимум очакваш “, че в случай че трябваше да ми се случи – да ме чакат зад ъгъла, да ме блъснат, а по-късно да ме прегърнат – трябваше да застина някъде там още сред „ когато “ и „ минимум “. Когато нито ъгълът се вижда, нито „ минимум упованието “ е решило да се случи. Така пораснахме ние, 30-годишните с към този момент няколко плюса от горната страна. С упования. Към нас. От нас. За нас. Между нас. Оставихме се те да ни водят, а не ние тях. Оставихме се те да ни демонстрират любовта, а не ние да я срещаме. Оставихме се те да я крият зад ъгъла, а ние да чакаме. Толкова я материализирахме тази обич, че пропущаме аромата й, стъпките й, дишането й, докосването й, шепотът й, тъй като от време на време тя е единствено на мирис разстояние, на мирис случване.

Помня я. Скоро ми случи. Запечатах го това случване. Запечатах я тази обич. Реално нереална, ненадейно предстояща. Случи се някъде сред няколко шота текила, сред погледи през рамо, сред мирис на всяка секунда разстояние, като поемане без издишване. Толкова близо и толкоз надалеч. Между навалица, сред думи, сред докосвания. Защото тя, любовта , от време на време шепти тъкмо толкоз мощно, колкото ти самата искаш да чуеш. Но ти не чуваш, ти чакаш на ъгъла, там... „ когато минимум очакваш “. Само че аз този шепот го чух. Толкова гальовен, колкото желаех да бъде. Толкова стипчив, колкото усетът от текилата трябваше да бъде. „ Когато минимум чакаме, природата има остроумен метод да откри най-слабото ни място - споделяше бащата на сина си във кино лентата Call Me By Your Name. - Може би в този момент не искаш да чувстваш нищо, може би в никакъв случай не си желал да чувстваш нищо, само че почувствай това, което си имал. “



Има още...